ДИГИТАЛНА БИБЛИОТЕКА ЗА СЕДМИ КЛАС
2017 г.
ДИГИТАЛНА УЧИЛИЩНА БИБЛИОТЕКА "ПЕТКО РАЧЕВ СЛАВЕЙКОВ"
Здравейте, читатели!
Предлагаме кратко указание за ползване на библиотеката:
Ако желаете да отворите файла с произведението и да го запишете във Вашия компютър, кликнете върху заглавието.
Ако искате да прочетете за живота на автора, кликнете върху името му.
Активните линкове са написани със зелени букви.
Ако Ви е по-удобно да четете директно от интернет, без да сваляте файла, след списъка с книги ще намерите същите материали.
Страницата е създадена със съдействието на студенти от ВТУ "Св. св. Кирил и Методий", за което им благодарим от сърце!
Предлагаме кратко указание за ползване на библиотеката:
Ако желаете да отворите файла с произведението и да го запишете във Вашия компютър, кликнете върху заглавието.
Ако искате да прочетете за живота на автора, кликнете върху името му.
Активните линкове са написани със зелени букви.
Ако Ви е по-удобно да четете директно от интернет, без да сваляте файла, след списъка с книги ще намерите същите материали.
Страницата е създадена със съдействието на студенти от ВТУ "Св. св. Кирил и Методий", за което им благодарим от сърце!
Задължителни литературни произведения за седми клас:
Стихотворения от Добри Чинтулов ("Стани, стани, юнак балкански", "Вятър ечи, Балкан стене" и др.)
"На прощаване" – Христо Ботев
"Немили-недраги" – Иван Вазов
"Опълченците на Шипка" – Иван Вазов
"Една българка" – Иван Вазов
"Българският език" – Иван Вазов
"До Чикаго и назад" – Алеко Константинов
"Бай Ганьо"– Алеко Константинов
"Неразделни"– Пенчо Славейков
"Заточеници" – Пейо Яворов
"По жътва" и други произведения от Елин Пелин
"По жицата" – Йордан Йовков
Приятно четене!
Стихотворения от Добри Чинтулов ("Стани, стани, юнак балкански", "Вятър ечи, Балкан стене" и др.)
"На прощаване" – Христо Ботев
"Немили-недраги" – Иван Вазов
"Опълченците на Шипка" – Иван Вазов
"Една българка" – Иван Вазов
"Българският език" – Иван Вазов
"До Чикаго и назад" – Алеко Константинов
"Бай Ганьо"– Алеко Константинов
"Неразделни"– Пенчо Славейков
"Заточеници" – Пейо Яворов
"По жътва" и други произведения от Елин Пелин
"По жицата" – Йордан Йовков
Приятно четене!
Списъкът е предоставен от учителя по български език и литература.
СТИХОТВОРЕНИЯ
ДОБРИ ЧИНТУЛОВ
НА ПРОЩАВАНЕ
ХРИСТО БОТЕВ
ЕДНА БЪЛГАРКА
ИВАН ВАЗОВ
ИВАН ВАЗОВ
Немили-недраги
I.
Нощта беше влажна и мрачна и браилските улици пустееха. Студената декемврийска мъгла, която обикновено пада покрай бреговете на Дунава, се беше напластила в една от главните улици на града и задушаваше с отровния си дъх последните минувачи, които бързаха да се приберат у дома си. Мъжделивите фенери, що стърчаха на почтителни разстояния по двете страни на улицата, едвам прокарваха мътна и неопределена светлина през мъглата и като че още повече увеличаваха мрака. Всичките лавки и магазини бяха затворени вече; никаква светлина или шум не излизаше навън; понякога само се чуваха уединени крясъци и псувни на някои закъснели картоиграчи в някое затворено казино.
Само едно малко, тясно, защитено с железни пръчки прозорче светеше още. Това прозорче беше равно със самата земя и откриваше съществуванието на една будна кръчма, с каквито бяха богати по онова време браилските пиаци. Ако се приближеше някой до ниската врата на тая кръчма и надникнеше хубаво над нея, щеше да види благодарение на слабата виделина, дошла от един близък фенер, една вапсана дъска със следующия надпис: Народна кръчма на Знаменосецът! Такива чудновати надписи бяха на мода по онова време. Всяко кафене, държано от българин, имаше своята девиза; всяка кръчма, посещавана от българи, се гордееше с някакъв гръмлив или безсмислен надпис, над тая се четяха думите: Българский лев; над оная названието: Филип Тотю, храбрий Български войвода; над третя думите: Свободна България, с три възклицателни. Но най-любопитни бяха лавките на тютюнджиите българи. Ето там една лавка с разтворена врата. Вътрешната страна, сиреч тая, която гледа сега към улицата, представлява един турчин с традиционната чалма на глава и с дълъг чибук в ръката. Минувачът не би се заинтересувал в това изображение от много обикновена и първобитна живопис, ако да не забележеше под коленете, на турчина думите, раздраскани с гвоздей, вероятно от патриотина тютюнджия: Долу тираните! По-нататък, на другата тютюнджийска лавка с подобно изображение, нямаше тия думи, но затова едното око на добрия турчин бе изчовъркано. Други тютюнджия, вероятно по патриот и по-разпален неприятел на турското племе, при турчина си заръчваше да изпишат и един хъш с гола сабя, който показваше вид, че се готви да заколи злополучния чалмоносец. Обикновено такива лавки биваха най-много посещавани от емигрантите и хъшовете. Съдържателите на тия лавки бяха въобще се „народни“. „Народен“ се наричаше там всякой българин, избягал от въжето, от тъмницата или от насилието на турците, който имаше какво-годе състояние и помагаше по силата си на бедните и презрени останки от героическите чети на Хаджи Димитра и Филип Тотя. Всеки такъв „народен“ тютюнджия даваше на вяра тютюн на съотечествениците си, с блага надежда, че ще му се разплатят при по-добри времена; най-после и да му не платят — нищо няма: те са хъшове, бедни хора, казваше си той и се усмихваше.
— Бай Андо, я ми претегли още двайсет и пет драма тютюн, па го запиши при другия — казваше един дрипав, неопран и едър хъш на „народния“ тютюнджия: — Чорбаджията — исках му тая заран пари, — но каза: утре ела. Той ми помага, не е лъжа; но ако ме излъже и утре, ще му разпукна главата на това куче…
— Крумов! — казваше един друг хъш, като се обръщаше към един бакалин: — Займи ми два франка още.
— Ще ги изпукаш и тях; знам си аз стоката… На ти петдесет бана, па се пилей!… — казваше Крумов. Тогава беше патриотическо да се носят гръмки прякори. Имаше още Перунов, Асенев, Балкански, Левски, Гръмников, Планински и пр.
Но нека влезем в кръчмата, на която прозорчето светеше още през нощта.
Тая кръчма беше една дълбока изба, в която се слазяше е по една стръмна и извита стълба. Една опушена и полуразбита лампа висеше на потона и осветляваше вътрешността. Един топъл и задушлив въздух, сгъстен от кадежа на лампата и цигарите и от киселите изпарения на питиетата, пълнеше това подземие. На една страна, въз една висока усамотена и измокрена полица, стоеха йерархически наредени чашите и шулците. На срещната стена бяха налепени няколко литографически картини, които представляваха боевете на Хаджи Димитровата чета при Върбовка, при Караисен и клетвата, която прави същата чета на Дунавския бряг. Няма нужда да описваме подробностите на тия картини; те са разпространени по всичките кътове на отечеството ни и всеки от нас ги е гледал на времето с благоговение и възторг. Достойна за любопитството беше още една картина, изписана грубо, с ръка, залепена под горните три. На лявата й страна беше изображено нещо като село. Из това село излазяха няколко селяне. Пред тия селяне вървеше един стар турчин с огромна гъжва, с едно блюдо на ръцете, в което като да стоеше пита хляб. Срещу тая буколическа група задаваше се друга една група, състояща от въоръжени человеци, с бели хъшовски дрехи, с цървули и с калпаци, на които личеха малки левчета. В средата се издигаше един великан, който държеше висок червен байрак със словата „Свобода или смърт!“ Отдолу с едри неправилни букви се разказваше съдържанието на картината, представляюща посрещането, което направи един турски първенец на четата, не помня добре в кое село. Това разказване се свършваше с думите: Да живее храбрият Странджа — знаменосец!
Една дружина от шестима души, насядали на одърчето в дъното на избата, допълняше изгледа.
Те бяха всичките хъшове или почти хъшове. Най-старият от тях, който беше най-снажен, дълголик, сух, жълт с гъста черна брада, се беше изтегнал до стената и от време на време изпущаше един гъстьк пушек из устата си. Той слушаше внимателно какво разказваше един от събеседниците му. Види се, че разговорът беше много интересен за него, защото сегиз-тогиз челото му, въз което личеха зарасли рани, се набърчаше отрицателно, или пък клюмваше утвърдително. Той често пресичаше говорящия, като викаше високо и кашляше:
— Не, не! При Саръ яр убиха Тончо Тралалата, а не в селото, лъжеш, Македонски!…
Или:
— Той беше Иванчо Гърбата… Гърбата беше, дето удари Мишева с револвера… нарочно… аз знам, че нарочно той уби Мишева, проклетникът проклети!
— Право! И аз сега ми дохожда на ум… Черкезинът беше, а не Селвели Мустафа… Право, тъй е… видях го, кога падна. Имаш право, Македонски!…
Или:
— Аз го убих, него, мръсника. Насмалко щях да изпусна знамето. Там ме раниха.
И той кашляше силно и се задавяше.
И после пак слушаше.
Оня, който разказваше, беше един висок мъж с дребно и надупчено от шарката лице, с дълги сиви мустаци и с лукави, дръзки очи. Той носеше едно огромно извехтяло и без копчета палто и громкото име Македонски; Никой не знаеше нищо от миналото му, преди да дойде от Влашко, освен това, че той бил войвода на някаква хайдушка чета в Македония. Може би тоя слух беше причината, дето той упражняваше осезателно влияние въз другарите си хъшове.
До него седеше турски друг един момък на възраст до трийсет години, комуто казваха Хаджият. Той имаше лице сухо, длъгнесто, жълтеникаво, което се окончаваше с една остра брада без косми. По това лице ясно се виждаше изражението на уморяване и отслабване. Той навождаше главата и дремливо я клатеше, като се сепваше, колчем старият прекъсваше Македонски, и се изкашляше.
До Хаджият седеше други млад человек с черно и нагърчено от преждевременна старост лице, бръснато. Той гледаше много внимателно в Македонски, който разказваше, като често и машинално правеше движение с ръката от устата към гърдите, като че гладеше космите на невидима брада. Той беше поп и беше участвувал в четата на Тотя. Сега беше хъш. А казваха му Попчето.
Не с по-малко любопитство и внимание слушаше и най-младият от всичките, почти хлапак с фес. Той зяпаше в устата на разказвача и ловеше жадно всяка негова дума; а когато се обадеше и старият, вниманието му се преобръщаше на благоговение. Той впиваше вторачено очите си в жълтото и измахнато лице на стария хъш, гледаше как се свива набърченото му от рани и трудове чело. Това двайсетгодишно момче имаше всичките черти на невинността и ентусиазма. Син на един богат свищовски търговец, той беше зарязал тайно магазията на баща си и с парахода беше пристигнал тази вечер. Защо? И той сам не знаеше. Той просто беше оставил бащината си магазия, защото му беше омръзнало това тихо, сигурно и егоистично съществувание, което беше монотония. Мечтател, идеалист, ветреник — той искаше да вкуси от сладостта на неизвестното и новото. Като притурим, че той беше написал и напечатал тайно вече цяла патриотическа поема, ще разберем лесно защо беше забравил да вземе и пари за разноски.
Македонски, който случайно стоеше на пристанището тая вечер, съгледа го, запозна се с младия вагабонтин и го доведе да нощува у Странджата.
Очевидно, разказът се отнасяше до боевете и приключенията на въстаниците, що бяха нахлули в България преди три години. Старият инвалид се вълнуваше при преди три години. Старият инвалид се вълнуваше при възпоменанието на тия подвизи и героически нападения. Било, че настоящето му се вижда тежко и безславно, било, че чувствуваше охтиката в гърдите си, която се заявяваше в чести и раздразнени кашляния, той се сърдеше от най-малката невярност в разказа на другаря си, викаше и гневно се мусеше.
Тоя бледолик, болнав, сух като скелет человек беше Странджата, знаменосецът. Същият, който беше изписан на картината.
Той сега държеше тая кръчма.
Ето защо младото момче гледаше на него с такова страхопочитание.
Към следващата част или към съдържанието
Източник: https://chitanka.info
Нощта беше влажна и мрачна и браилските улици пустееха. Студената декемврийска мъгла, която обикновено пада покрай бреговете на Дунава, се беше напластила в една от главните улици на града и задушаваше с отровния си дъх последните минувачи, които бързаха да се приберат у дома си. Мъжделивите фенери, що стърчаха на почтителни разстояния по двете страни на улицата, едвам прокарваха мътна и неопределена светлина през мъглата и като че още повече увеличаваха мрака. Всичките лавки и магазини бяха затворени вече; никаква светлина или шум не излизаше навън; понякога само се чуваха уединени крясъци и псувни на някои закъснели картоиграчи в някое затворено казино.
Само едно малко, тясно, защитено с железни пръчки прозорче светеше още. Това прозорче беше равно със самата земя и откриваше съществуванието на една будна кръчма, с каквито бяха богати по онова време браилските пиаци. Ако се приближеше някой до ниската врата на тая кръчма и надникнеше хубаво над нея, щеше да види благодарение на слабата виделина, дошла от един близък фенер, една вапсана дъска със следующия надпис: Народна кръчма на Знаменосецът! Такива чудновати надписи бяха на мода по онова време. Всяко кафене, държано от българин, имаше своята девиза; всяка кръчма, посещавана от българи, се гордееше с някакъв гръмлив или безсмислен надпис, над тая се четяха думите: Българский лев; над оная названието: Филип Тотю, храбрий Български войвода; над третя думите: Свободна България, с три възклицателни. Но най-любопитни бяха лавките на тютюнджиите българи. Ето там една лавка с разтворена врата. Вътрешната страна, сиреч тая, която гледа сега към улицата, представлява един турчин с традиционната чалма на глава и с дълъг чибук в ръката. Минувачът не би се заинтересувал в това изображение от много обикновена и първобитна живопис, ако да не забележеше под коленете, на турчина думите, раздраскани с гвоздей, вероятно от патриотина тютюнджия: Долу тираните! По-нататък, на другата тютюнджийска лавка с подобно изображение, нямаше тия думи, но затова едното око на добрия турчин бе изчовъркано. Други тютюнджия, вероятно по патриот и по-разпален неприятел на турското племе, при турчина си заръчваше да изпишат и един хъш с гола сабя, който показваше вид, че се готви да заколи злополучния чалмоносец. Обикновено такива лавки биваха най-много посещавани от емигрантите и хъшовете. Съдържателите на тия лавки бяха въобще се „народни“. „Народен“ се наричаше там всякой българин, избягал от въжето, от тъмницата или от насилието на турците, който имаше какво-годе състояние и помагаше по силата си на бедните и презрени останки от героическите чети на Хаджи Димитра и Филип Тотя. Всеки такъв „народен“ тютюнджия даваше на вяра тютюн на съотечествениците си, с блага надежда, че ще му се разплатят при по-добри времена; най-после и да му не платят — нищо няма: те са хъшове, бедни хора, казваше си той и се усмихваше.
— Бай Андо, я ми претегли още двайсет и пет драма тютюн, па го запиши при другия — казваше един дрипав, неопран и едър хъш на „народния“ тютюнджия: — Чорбаджията — исках му тая заран пари, — но каза: утре ела. Той ми помага, не е лъжа; но ако ме излъже и утре, ще му разпукна главата на това куче…
— Крумов! — казваше един друг хъш, като се обръщаше към един бакалин: — Займи ми два франка още.
— Ще ги изпукаш и тях; знам си аз стоката… На ти петдесет бана, па се пилей!… — казваше Крумов. Тогава беше патриотическо да се носят гръмки прякори. Имаше още Перунов, Асенев, Балкански, Левски, Гръмников, Планински и пр.
Но нека влезем в кръчмата, на която прозорчето светеше още през нощта.
Тая кръчма беше една дълбока изба, в която се слазяше е по една стръмна и извита стълба. Една опушена и полуразбита лампа висеше на потона и осветляваше вътрешността. Един топъл и задушлив въздух, сгъстен от кадежа на лампата и цигарите и от киселите изпарения на питиетата, пълнеше това подземие. На една страна, въз една висока усамотена и измокрена полица, стоеха йерархически наредени чашите и шулците. На срещната стена бяха налепени няколко литографически картини, които представляваха боевете на Хаджи Димитровата чета при Върбовка, при Караисен и клетвата, която прави същата чета на Дунавския бряг. Няма нужда да описваме подробностите на тия картини; те са разпространени по всичките кътове на отечеството ни и всеки от нас ги е гледал на времето с благоговение и възторг. Достойна за любопитството беше още една картина, изписана грубо, с ръка, залепена под горните три. На лявата й страна беше изображено нещо като село. Из това село излазяха няколко селяне. Пред тия селяне вървеше един стар турчин с огромна гъжва, с едно блюдо на ръцете, в което като да стоеше пита хляб. Срещу тая буколическа група задаваше се друга една група, състояща от въоръжени человеци, с бели хъшовски дрехи, с цървули и с калпаци, на които личеха малки левчета. В средата се издигаше един великан, който държеше висок червен байрак със словата „Свобода или смърт!“ Отдолу с едри неправилни букви се разказваше съдържанието на картината, представляюща посрещането, което направи един турски първенец на четата, не помня добре в кое село. Това разказване се свършваше с думите: Да живее храбрият Странджа — знаменосец!
Една дружина от шестима души, насядали на одърчето в дъното на избата, допълняше изгледа.
Те бяха всичките хъшове или почти хъшове. Най-старият от тях, който беше най-снажен, дълголик, сух, жълт с гъста черна брада, се беше изтегнал до стената и от време на време изпущаше един гъстьк пушек из устата си. Той слушаше внимателно какво разказваше един от събеседниците му. Види се, че разговорът беше много интересен за него, защото сегиз-тогиз челото му, въз което личеха зарасли рани, се набърчаше отрицателно, или пък клюмваше утвърдително. Той често пресичаше говорящия, като викаше високо и кашляше:
— Не, не! При Саръ яр убиха Тончо Тралалата, а не в селото, лъжеш, Македонски!…
Или:
— Той беше Иванчо Гърбата… Гърбата беше, дето удари Мишева с револвера… нарочно… аз знам, че нарочно той уби Мишева, проклетникът проклети!
— Право! И аз сега ми дохожда на ум… Черкезинът беше, а не Селвели Мустафа… Право, тъй е… видях го, кога падна. Имаш право, Македонски!…
Или:
— Аз го убих, него, мръсника. Насмалко щях да изпусна знамето. Там ме раниха.
И той кашляше силно и се задавяше.
И после пак слушаше.
Оня, който разказваше, беше един висок мъж с дребно и надупчено от шарката лице, с дълги сиви мустаци и с лукави, дръзки очи. Той носеше едно огромно извехтяло и без копчета палто и громкото име Македонски; Никой не знаеше нищо от миналото му, преди да дойде от Влашко, освен това, че той бил войвода на някаква хайдушка чета в Македония. Може би тоя слух беше причината, дето той упражняваше осезателно влияние въз другарите си хъшове.
До него седеше турски друг един момък на възраст до трийсет години, комуто казваха Хаджият. Той имаше лице сухо, длъгнесто, жълтеникаво, което се окончаваше с една остра брада без косми. По това лице ясно се виждаше изражението на уморяване и отслабване. Той навождаше главата и дремливо я клатеше, като се сепваше, колчем старият прекъсваше Македонски, и се изкашляше.
До Хаджият седеше други млад человек с черно и нагърчено от преждевременна старост лице, бръснато. Той гледаше много внимателно в Македонски, който разказваше, като често и машинално правеше движение с ръката от устата към гърдите, като че гладеше космите на невидима брада. Той беше поп и беше участвувал в четата на Тотя. Сега беше хъш. А казваха му Попчето.
Не с по-малко любопитство и внимание слушаше и най-младият от всичките, почти хлапак с фес. Той зяпаше в устата на разказвача и ловеше жадно всяка негова дума; а когато се обадеше и старият, вниманието му се преобръщаше на благоговение. Той впиваше вторачено очите си в жълтото и измахнато лице на стария хъш, гледаше как се свива набърченото му от рани и трудове чело. Това двайсетгодишно момче имаше всичките черти на невинността и ентусиазма. Син на един богат свищовски търговец, той беше зарязал тайно магазията на баща си и с парахода беше пристигнал тази вечер. Защо? И той сам не знаеше. Той просто беше оставил бащината си магазия, защото му беше омръзнало това тихо, сигурно и егоистично съществувание, което беше монотония. Мечтател, идеалист, ветреник — той искаше да вкуси от сладостта на неизвестното и новото. Като притурим, че той беше написал и напечатал тайно вече цяла патриотическа поема, ще разберем лесно защо беше забравил да вземе и пари за разноски.
Македонски, който случайно стоеше на пристанището тая вечер, съгледа го, запозна се с младия вагабонтин и го доведе да нощува у Странджата.
Очевидно, разказът се отнасяше до боевете и приключенията на въстаниците, що бяха нахлули в България преди три години. Старият инвалид се вълнуваше при преди три години. Старият инвалид се вълнуваше при възпоменанието на тия подвизи и героически нападения. Било, че настоящето му се вижда тежко и безславно, било, че чувствуваше охтиката в гърдите си, която се заявяваше в чести и раздразнени кашляния, той се сърдеше от най-малката невярност в разказа на другаря си, викаше и гневно се мусеше.
Тоя бледолик, болнав, сух като скелет человек беше Странджата, знаменосецът. Същият, който беше изписан на картината.
Той сега държеше тая кръчма.
Ето защо младото момче гледаше на него с такова страхопочитание.
Към следващата част или към съдържанието
Източник: https://chitanka.info
„Немили-недраги“ (1882–1884) е повест от Иван Вазов и е един от ранните примери на модерна българска литература. И до днес тя е сред най-популярните произведения от своята епоха и заема традиционно място в българското образование.
Повестта е публикувана за първи път през 1883 г. (т.нар. Пловдивски период) в списание „Наука“, а по-късно през 1891 г. е включена в „Повести и разкази“.
Повестта представя живота на българските емигранти (хъшове) в годините малко преди Освобождението. Герои на творбата са редовите участници в национално-освободителното движение на България от турско владичество – хъшовете - изгнаници в Браила, принудени да живеят в нищета, мизерия и социална изолация. Те се събират в „Народната кръчма на знаменосеца“, която е собственост на един от главните герои в повестта Странджата, където правят планове за връщането в Родината и желаното извоюване на нейната свобода.
Сред основните герои на произведението са: Странджата (с прототип Никола Странджата) – по прякор Знаменосеца, Македонски (с прототип Христо Македонски), Хаджията, Попчето, Бръчков (с прототип Иван Вазов), Мравката и Владиков (с прототип Иван Владиков). В повестта липсва централен герой, който да обособи единна сюжетна линия. В едни от епизодите такава водеща роля изпълнява Странджата, в други – Македонски, в трети – Бръчков или Владиков.
Повестта е публикувана за първи път през 1883 г. (т.нар. Пловдивски период) в списание „Наука“, а по-късно през 1891 г. е включена в „Повести и разкази“.
Повестта представя живота на българските емигранти (хъшове) в годините малко преди Освобождението. Герои на творбата са редовите участници в национално-освободителното движение на България от турско владичество – хъшовете - изгнаници в Браила, принудени да живеят в нищета, мизерия и социална изолация. Те се събират в „Народната кръчма на знаменосеца“, която е собственост на един от главните герои в повестта Странджата, където правят планове за връщането в Родината и желаното извоюване на нейната свобода.
Сред основните герои на произведението са: Странджата (с прототип Никола Странджата) – по прякор Знаменосеца, Македонски (с прототип Христо Македонски), Хаджията, Попчето, Бръчков (с прототип Иван Вазов), Мравката и Владиков (с прототип Иван Владиков). В повестта липсва централен герой, който да обособи единна сюжетна линия. В едни от епизодите такава водеща роля изпълнява Странджата, в други – Македонски, в трети – Бръчков или Владиков.
ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА
Иван Вазов
Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде на връх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
О, Шипка!
....
11 август 1877
Цялото стихотворение можете да прочетете тук:
http://liternet.bg
http://www.slovo.bg
http://www.zamatura.eu/proizvedeniq
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде на връх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
О, Шипка!
....
11 август 1877
Цялото стихотворение можете да прочетете тук:
http://liternet.bg
http://www.slovo.bg
http://www.zamatura.eu/proizvedeniq
БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК
Написано в ответ на единодушните почти тогава твърдения за грубост и немузикалност на нашия език, твърдения, давани от чужденците, като пишеха за нова България, в това число и русите. В хармония с тях повтаряха това и самите българи
БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК
Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.
Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?
Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива -
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?
Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!
Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп -
за груб брътвеж те само бил орисал!
Тъй слушам сè, откак съм на света!
Сè туй ругателство ужасно, модно,
сè тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.
Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;
ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.
Пловдив, 1883
http://liternet.bg/publish/vazov/lirika/polia/bylgarskiiat_ezik.htm
Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.
Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?
Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива -
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?
Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!
Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп -
за груб брътвеж те само бил орисал!
Тъй слушам сè, откак съм на света!
Сè туй ругателство ужасно, модно,
сè тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.
Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;
ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.
Пловдив, 1883
http://liternet.bg/publish/vazov/lirika/polia/bylgarskiiat_ezik.htm
Иван Минчов Вазов е роден на 9 юли (27 юни стар стил) 1850 г. в Сопот в семейството на средно заможен търговец, в което на почит са строгият ред и патриархалността, уважение към религиозните и битовите традиции, възрожденските, просветителски и патриотични настроения. Брат е на военните дейци Георги Вазов и Владимир Вазов, както и на общественика и политик Борис Вазов.
Български поет, писател и драматург, наричан често „Патриарх на българската литература“. Творчеството на Вазов е отражение на две исторически епохи – Възраждането и следосвобожденска България. Иван Вазов е академик на БАН и министър на народното просвещение от 7 септември 1897 г. до 30 януари 1899 г. от Народната партия.
Иван Вазов завършва местното взаимно и класно училище, запознава се с оригинална и преводна българоезична литература, увлича се и по рускоезичната поезия. През 1866 г. се записва в 4-ти клас на Пловдивската гимназия, ръководена от Йоаким Груев, където учи гръцки и турски език, както и френски език.
През 1868 г. баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове. Поетическата дейност на младия Вазов е покровителствана от майка му Съба Вазова – общителна и ученолюбива жена, но буди недоволството на баща му, решил да направи от сина си търговец. С тази цел през 1870 г., Вазов е изпратен в Румъния да практикува при своя чичо – търговец, но Вазов остава верен на призванието си – научава румънски език, запознава се с румънската поезия и продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание“, списание „Читалище“, вестник „Отечество“, вестник „Свобода“ и др. Една нощ бяга в Браила, живее два-три месеца сред хъшовете в кръчмата на Нено Тодоров – Странджата, и са налице едни много ценни и актуални произведения: повестта „Немили-недраги“, драмата „Хъшове“ и др.
Източник: https://chitanka.info
ДО ЧИКАГО И НАЗАД
АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ
БАЙ ГАНЬО
АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ
НЕРАЗДЕЛНИ
ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ
ЗАТОЧЕНИЦИ
ПЕЙО ЯВОРОВ
ПО ЖЪТВА
ЕЛИН ПЕЛИН
Други произведения от Елин Пелин
Разкази от Йордан Йовков
Страницата е в процес на изграждане. Благодарим на Генка Атанасова, студентка от ВТУ "Св. св. Кирил и Методий", за помощта!
