ДИГИТАЛНА БИБЛИОТЕКА ЗА ШЕСТИ КЛАС
2017 г.
ДИГИТАЛНА УЧИЛИЩНА БИБЛИОТЕКА "ПЕТКО РАЧЕВ СЛАВЕЙКОВ"
Здравейте, читатели!
Предлагаме кратко указание за ползване на библиотеката:
Ако желаете да отворите файла с произведението и да го запишете във Вашия компютър, кликнете върху заглавието.
Ако искате да прочетете за живота на автора, кликнете върху името му.
Активните линкове са написани със зелени букви.
Ако Ви е по-удобно да четете директно от интернет, без да сваляте файла, след списъка с книги ще намерите същите материали.
Страницата е създадена със съдействието на студенти от ВТУ "Св. св. Кирил и Методий", за което им благодарим от сърце!
Предлагаме кратко указание за ползване на библиотеката:
Ако желаете да отворите файла с произведението и да го запишете във Вашия компютър, кликнете върху заглавието.
Ако искате да прочетете за живота на автора, кликнете върху името му.
Активните линкове са написани със зелени букви.
Ако Ви е по-удобно да четете директно от интернет, без да сваляте файла, след списъка с книги ще намерите същите материали.
Страницата е създадена със съдействието на студенти от ВТУ "Св. св. Кирил и Методий", за което им благодарим от сърце!
Задължителни литературни произведения за шести клас:
1. "Косачи" – Елин Пелин
2. "Братчетата на Гаврош" – Христо Смирненски
3. "Принцът и просякът" – Марк Твен
4. "Художник" – Веселин Ханчев
5. "Под игото" – Иван Вазов
6. "Робинзон Крузо" – Даниел Дефо
7. "Отечество любезно, как хубаво си ти!" – Иван Вазов
8. "Серафим" – Йордан Йовков
9. "Автобиография" – Бранислав Нушич
10. "Моето семейство и други животни" – Джералд Даръл
11. "Малкият принц" – Антоан дьо Сент Екзюпери
12. "Хубава си, моя горо" – Любен Каравелов
Приятно четене!
Списъкът е предоставен от учителя по български език и литература.
КОСАЧИ
ЕЛИН ПЕЛИН
БРАТЧЕТАТА НА ГАВРОШ
ХРИСТО СМИРНЕНСКИ
ПРИНЦЪТ И ПРОСЯКЪТ
МАРК ТВЕН
ХУДОЖНИК
ВЕСЕЛИН ХАНЧЕВ
ПОД ИГОТО
Иван Вазов
XI. Радини вълнения
Рада Госпожина (тъй я наричаха нея за означение, че принадлежи на госпожа Хаджи Ровоама) беше високо, стройно и хубаво момиче, с простодушен и светъл поглед и с миловидно, чисто и бяло лице, което черната забрадка отваряше още повече.
Сираче от дете, Рада от много години живееше под един покрив с Хаджи Ровоама, която я беше прибрала за храненица. После покровителката й я направи "послушница" в метоха, сиреч, момиче, което се приготвя за монахиня, и я облече с обезателните черни дрехи.
Сега Рада служеше като учителка на девойките от първия клас, с хилядо гроша годишна заплата.
Тежка е участта на всички сирачета момичета. Рано обезнаследени от бащина любов и защита и от майчина нежна грижа, хвърлени на произвола на хорската милост или жестокосърдие, те отрастват и виреят, без да ги е огряла сладка, животворна усмивка, сред чужди тям равнодушни лица. Те са цветя, поникнали под покрив: невесели и без дъх. Пропуснете въз тях една великодушна струя светлина и техният скрит аромат умирисва въздуха.
Рада беше порасла в тая задушлива и мъртвеща атмосфера на килийния живот, под строгия несъчувствен надзор на старата сплетница. На Хаджи Ровоама нито минуваше през ума, че е възможно по-човеколюбяво отношение към тая сирота; тя не можеше да съзре колко деспотизмът й ставаше по чувствителен и несносен за Рада, заедно с разбуждане на съзнанието й и човешката й гордост. Ето защо преди няколко време видяхме Рада, учителка вече, че шъта на чорбаджийската трапеза на Хаджи Ровоаминия брат.
Тия дни Рада беше твърде улисана в училището, защото приближаваше годишният изпит. Денят му скоро настана. Още от сутринта девическото училище хвана да се пълни с ученички, пременени, пригладени и натруфени като пеперудки от майките си. Те, с отворени книжки, бръмчаха като рой пчели и преговаряха за последен път уроците си.
Черкова пусна и народът занавлиза в училището, както е обичаят, да види годишните успехи на учениците. Прекрасни венци окичваха вратите, прозорците и катедрата; а образът на св. Кирила и Методия погледваше из великолепно кръжило от трендафили и росни цветя, и клончета от ела и чемшир. Скоро предните чинове се запълниха от ученичките, а всичкото останало място - от публиката, по предните хора от която стояха напред, а някои даже на столове. Между тях някои наши познайници. Но остаяха още няколко стола за бъдещи отлични посетители.
Рада свенливо нареждаше ученичките на чиновете и им даваше ниско някакви наставления. Миловидното й лице, оживено от вълнение, по причина на тържествения час, и осветлено от големи влажни очи, ставаше обаятелно-прелестно. Прозрачни розови облачета, играещи по бузите й, издаваха трептението на свенливата й душа. Рада чувствуваше, че стотина любопитни погледи падат сега върху нея, и ней ставаше неловко, та губеше самообладание. Но щом главната учителка захвана речта си и привлече въз себе вниманието, Ради стана по-леко, по-ясно на душата и тя хвърли по-смел поглед около си и отпреде. Тя забележи с радост отсъствието на Кириака Стефчов. Мъжеството й се повърна. Речта се свърши при тържествена тишина (тогава още не беше въведен обичая на ръкопляскането). Изпитът се започна от първия клас, по програмата. Добродушното и спокойно лице на главния учител Климента и благата му реч вдъхваха самоувереност у девойчетата. Рада с напрегнато внимание следеше за отговорите им и техните случайни запинания се отзоваваха болезнено върху чертите на лицето й. Тия звънливи и ясни гласета, тия мънички розови устца, които привличаха целувки, решаваха съдбата й. Тя ги заливаше със светлия си поглед, тя ги ободряваше с небесна усмивка и туряше цялата си душа на техните трепетни устни.
...
XVII. Представлението
Драмата "Многострадална Геновева", която щеше да се представи довечера в мъжкото училище, не е позната на повечето млади читатели. А между това тя преди трийсетина години наред с "Александрията", "Хитрия Бертолда" и "Михаля" бе възпитавала вкуса и възхищавала цялото поколение тогавашно. Ето вкратце съдържанието й. Някой немски граф, Сигфрид, тръгва на война против маврите в Испания и оставя в неутешима скръб жена си, младата графиня Геновева. Току-що се отдалечава, наместникът му, Голос, се явява пред графинята с оскърбително предложение, което тя отхвърля с негодувание. Мъстителният Голос убива верния й служител Драка, нея хвърля в тъмница, а пред графа я наклопва, че я заварил с Драка. Разлютеният граф му праща заповед да погуби невярната съпруга. Но джелатите, натоварени от Голоса с тая мисия, смиляват се за графинята и я оставят в гората, в една пещера с детето й, на произвола на съдбата, а Голоса излъгват, че са я посекли. След седем години графът се връща от война, злочест, и от едно писмо, оставено от Геновева, узнава невинността й и оплаква ранната й смърт. Той сковава във вериги Голоса, който полудява от гризене на съвестта. После графът, за разтуха, отива на лов в гората и намира случайно графинята в пещерата с детето й и една сърна, която ги хранела с млякото си. Те се опознават и радостно се връщат в палата. Тая наивна и трогателна концепция беше разплаквала всичките баби и невести в града, Геновевината легенда помнеха и днес всичките, а много госпожи знаеха наизуст драмата.
Ето защо довечерашното представление вълнуваше от много дни обществото. То го очакваше нетърпеливо, като някое голямо събитие, което щеше да внесе приятно разнообразие в монотонния живот на Бяла черква. Всичко се тъкмеше да иде на театъра. Богатите госпожи приготвяха премените си, а сиромахкините продаваха на пазара преждата си и тозчас си купуваха билет, за да не би парите да идат за сол или сапун. Общият разговор беше за представлението и той задави всички други обществени и семейни сплетни. Бабите в черква се питаха: "Гено, ще идеш ли довечера на Геновева?" И се готвеха да плачат за многострадалната графиня. В къщята с любопитство приказваха кой коя роля е взел и с благодарение узнаваха, че Огнянов ще бъде графът. Ролята на коварния, и после полуделия, Голоса взе господин Фратю, който обичаше силните усещания. (За да произведе повече впечатление в последнята роля, господин Фратю нарочно остави косата си нерязана от един месец насам.) Илия Любопитният беше слугата, Драко, и той двайсети път днес се опитва как ще умре от сабята на Голоса. Той същият беше натоварен после да лае като ловджийското куче на графа. Той и на това прави доста упражнения. За Геновева от най-напред някои предлагаха дякона Викентия, за хубавата и дългата му коса, но като узнаха, че на духовно лице се не позволява да излазя на сцена, тая роля дадоха на другиго, заедно с някаква бяла мас да си намаже мустаките. Останалите второстепенни роли се заеха тоже.
...
Целия роман можете да прочетете тук:
http://www.slovo.bg
Рада Госпожина (тъй я наричаха нея за означение, че принадлежи на госпожа Хаджи Ровоама) беше високо, стройно и хубаво момиче, с простодушен и светъл поглед и с миловидно, чисто и бяло лице, което черната забрадка отваряше още повече.
Сираче от дете, Рада от много години живееше под един покрив с Хаджи Ровоама, която я беше прибрала за храненица. После покровителката й я направи "послушница" в метоха, сиреч, момиче, което се приготвя за монахиня, и я облече с обезателните черни дрехи.
Сега Рада служеше като учителка на девойките от първия клас, с хилядо гроша годишна заплата.
Тежка е участта на всички сирачета момичета. Рано обезнаследени от бащина любов и защита и от майчина нежна грижа, хвърлени на произвола на хорската милост или жестокосърдие, те отрастват и виреят, без да ги е огряла сладка, животворна усмивка, сред чужди тям равнодушни лица. Те са цветя, поникнали под покрив: невесели и без дъх. Пропуснете въз тях една великодушна струя светлина и техният скрит аромат умирисва въздуха.
Рада беше порасла в тая задушлива и мъртвеща атмосфера на килийния живот, под строгия несъчувствен надзор на старата сплетница. На Хаджи Ровоама нито минуваше през ума, че е възможно по-човеколюбяво отношение към тая сирота; тя не можеше да съзре колко деспотизмът й ставаше по чувствителен и несносен за Рада, заедно с разбуждане на съзнанието й и човешката й гордост. Ето защо преди няколко време видяхме Рада, учителка вече, че шъта на чорбаджийската трапеза на Хаджи Ровоаминия брат.
Тия дни Рада беше твърде улисана в училището, защото приближаваше годишният изпит. Денят му скоро настана. Още от сутринта девическото училище хвана да се пълни с ученички, пременени, пригладени и натруфени като пеперудки от майките си. Те, с отворени книжки, бръмчаха като рой пчели и преговаряха за последен път уроците си.
Черкова пусна и народът занавлиза в училището, както е обичаят, да види годишните успехи на учениците. Прекрасни венци окичваха вратите, прозорците и катедрата; а образът на св. Кирила и Методия погледваше из великолепно кръжило от трендафили и росни цветя, и клончета от ела и чемшир. Скоро предните чинове се запълниха от ученичките, а всичкото останало място - от публиката, по предните хора от която стояха напред, а някои даже на столове. Между тях някои наши познайници. Но остаяха още няколко стола за бъдещи отлични посетители.
Рада свенливо нареждаше ученичките на чиновете и им даваше ниско някакви наставления. Миловидното й лице, оживено от вълнение, по причина на тържествения час, и осветлено от големи влажни очи, ставаше обаятелно-прелестно. Прозрачни розови облачета, играещи по бузите й, издаваха трептението на свенливата й душа. Рада чувствуваше, че стотина любопитни погледи падат сега върху нея, и ней ставаше неловко, та губеше самообладание. Но щом главната учителка захвана речта си и привлече въз себе вниманието, Ради стана по-леко, по-ясно на душата и тя хвърли по-смел поглед около си и отпреде. Тя забележи с радост отсъствието на Кириака Стефчов. Мъжеството й се повърна. Речта се свърши при тържествена тишина (тогава още не беше въведен обичая на ръкопляскането). Изпитът се започна от първия клас, по програмата. Добродушното и спокойно лице на главния учител Климента и благата му реч вдъхваха самоувереност у девойчетата. Рада с напрегнато внимание следеше за отговорите им и техните случайни запинания се отзоваваха болезнено върху чертите на лицето й. Тия звънливи и ясни гласета, тия мънички розови устца, които привличаха целувки, решаваха съдбата й. Тя ги заливаше със светлия си поглед, тя ги ободряваше с небесна усмивка и туряше цялата си душа на техните трепетни устни.
...
XVII. Представлението
Драмата "Многострадална Геновева", която щеше да се представи довечера в мъжкото училище, не е позната на повечето млади читатели. А между това тя преди трийсетина години наред с "Александрията", "Хитрия Бертолда" и "Михаля" бе възпитавала вкуса и възхищавала цялото поколение тогавашно. Ето вкратце съдържанието й. Някой немски граф, Сигфрид, тръгва на война против маврите в Испания и оставя в неутешима скръб жена си, младата графиня Геновева. Току-що се отдалечава, наместникът му, Голос, се явява пред графинята с оскърбително предложение, което тя отхвърля с негодувание. Мъстителният Голос убива верния й служител Драка, нея хвърля в тъмница, а пред графа я наклопва, че я заварил с Драка. Разлютеният граф му праща заповед да погуби невярната съпруга. Но джелатите, натоварени от Голоса с тая мисия, смиляват се за графинята и я оставят в гората, в една пещера с детето й, на произвола на съдбата, а Голоса излъгват, че са я посекли. След седем години графът се връща от война, злочест, и от едно писмо, оставено от Геновева, узнава невинността й и оплаква ранната й смърт. Той сковава във вериги Голоса, който полудява от гризене на съвестта. После графът, за разтуха, отива на лов в гората и намира случайно графинята в пещерата с детето й и една сърна, която ги хранела с млякото си. Те се опознават и радостно се връщат в палата. Тая наивна и трогателна концепция беше разплаквала всичките баби и невести в града, Геновевината легенда помнеха и днес всичките, а много госпожи знаеха наизуст драмата.
Ето защо довечерашното представление вълнуваше от много дни обществото. То го очакваше нетърпеливо, като някое голямо събитие, което щеше да внесе приятно разнообразие в монотонния живот на Бяла черква. Всичко се тъкмеше да иде на театъра. Богатите госпожи приготвяха премените си, а сиромахкините продаваха на пазара преждата си и тозчас си купуваха билет, за да не би парите да идат за сол или сапун. Общият разговор беше за представлението и той задави всички други обществени и семейни сплетни. Бабите в черква се питаха: "Гено, ще идеш ли довечера на Геновева?" И се готвеха да плачат за многострадалната графиня. В къщята с любопитство приказваха кой коя роля е взел и с благодарение узнаваха, че Огнянов ще бъде графът. Ролята на коварния, и после полуделия, Голоса взе господин Фратю, който обичаше силните усещания. (За да произведе повече впечатление в последнята роля, господин Фратю нарочно остави косата си нерязана от един месец насам.) Илия Любопитният беше слугата, Драко, и той двайсети път днес се опитва как ще умре от сабята на Голоса. Той същият беше натоварен после да лае като ловджийското куче на графа. Той и на това прави доста упражнения. За Геновева от най-напред някои предлагаха дякона Викентия, за хубавата и дългата му коса, но като узнаха, че на духовно лице се не позволява да излазя на сцена, тая роля дадоха на другиго, заедно с някаква бяла мас да си намаже мустаките. Останалите второстепенни роли се заеха тоже.
...
Целия роман можете да прочетете тук:
http://www.slovo.bg
„Под игото“ е роман в три части на българския писател Иван Вазов, публикуван за първи път през 1894 г. и определян като първия пример за този жанр в българската литература. Творбата е най-популярното и ценено произведение на автора, най-четената и превеждана българска книга, първият роман в младата българска литература, силно повлиян от френския романтизъм.
Романът е написан по време на изгнание на Вазов в Одеса и е пренесен в България с руската дипломатическа поща. Публикуван е от издателство издателство „Т. Ф. Чипев“ и събира в себе си носталгията за родния град на Вазов, за едно героично време в „епохата на дребните характери“, настъпила след Освобождението.
Заглавието „Под игото“ насочва към историческото време (към османското робство), а подзаглавието „Из живота на българите в предвечерието на Освобождението“ - насочва към време на робство, но също и на пробуждане, на промяна в мисленето на българската общност.
Романът е написан по време на изгнание на Вазов в Одеса и е пренесен в България с руската дипломатическа поща. Публикуван е от издателство издателство „Т. Ф. Чипев“ и събира в себе си носталгията за родния град на Вазов, за едно героично време в „епохата на дребните характери“, настъпила след Освобождението.
Заглавието „Под игото“ насочва към историческото време (към османското робство), а подзаглавието „Из живота на българите в предвечерието на Освобождението“ - насочва към време на робство, но също и на пробуждане, на промяна в мисленето на българската общност.
Отечество любезно, как хубаво си ти!
Иван Вазов
Как чудно се синее небето ти безкрайно!
Как твоите картини меняват се омайно!
При всеки поглед нови, по-нови красоти:
тук весели долини, там планини гиганти,
земята пълна с цвете, небето със брилянти...
Отечество любезно, как хубаво си ти!
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?
Ти сбираш в едно всички блага и дарове:
хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,
на Изтокът светлика, на Югът аромата;
горите ти са пълни с хармония и хлад,
долините с трендафил, гърдите с благодат.
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?
......
Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци,
и твоят дивен вид ни не стряска, не привлича.
Рогачът в планините по-много те обича,
по-харно те познават крилатите певци,
но ний не видим нищо, нам нищо не ни тряба,
доволно е, че даваш покривката и хляба,
и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци!
Хисар, 1882
Цялото стихотворение можете да прочетете тук:
http://www.znam.bg/com
http://www.slovo.bg
Как твоите картини меняват се омайно!
При всеки поглед нови, по-нови красоти:
тук весели долини, там планини гиганти,
земята пълна с цвете, небето със брилянти...
Отечество любезно, как хубаво си ти!
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?
Ти сбираш в едно всички блага и дарове:
хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,
на Изтокът светлика, на Югът аромата;
горите ти са пълни с хармония и хлад,
долините с трендафил, гърдите с благодат.
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?
......
Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци,
и твоят дивен вид ни не стряска, не привлича.
Рогачът в планините по-много те обича,
по-харно те познават крилатите певци,
но ний не видим нищо, нам нищо не ни тряба,
доволно е, че даваш покривката и хляба,
и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци!
Хисар, 1882
Цялото стихотворение можете да прочетете тук:
http://www.znam.bg/com
http://www.slovo.bg
ИВАН ВАЗОВ
Иван Минчов Вазов е роден на 9 юли (27 юни стар стил) 1850 г. в Сопот в семейството на средно заможен търговец, в което на почит са строгият ред и патриархалността, уважение към религиозните и битовите традиции, възрожденските, просветителски и патриотични настроения. Брат е на военните дейци Георги Вазов и Владимир Вазов, както и на общественика и политик Борис Вазов.
Български поет, писател и драматург, наричан често „Патриарх на българската литература“. Творчеството на Вазов е отражение на две исторически епохи – Възраждането и следосвобожденска България. Иван Вазов е академик на Българската академия на науките и министър на народното просвещение от 7 септември 1897 г. до 30 януари 1899 г. от Народната партия.
Иван Вазов завършва местното взаимно и класно училище, запознава се с оригинална и преводна българоезична литература, увлича се и по рускоезичната поезия През 1866 г. се записва в 4-ти клас на Пловдивската гимназия, ръководена от Йоаким Груев, където учи гръцки и турски език, както и френски език.
През 1868 г. баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове. Поетическата дейност на младия Вазов е покровителствана от майка му Съба Вазова – общителна и ученолюбива жена, но буди недоволството на баща му, решил да направи от сина си търговец. С тази цел през 1870 г., Вазов е изпратен в Румъния да практикува при своя чичо – търговец, но Вазов остава верен на призванието си – научава румънски език, запознава се с румънската поезия и продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание“, списание „Читалище“, вестник „Отечество“, вестник „Свобода“ и др. Една нощ бяга в Браила, живее 2 – 3 месеца сред хъшовете в кръчмата на Нено Тодоров – Странджата, и са налице едни много ценни и актуални произведения: повестта „Немили недраги“, драмата „Хъшове“ и др.
Източник: https://chitanka.info
Материала подготви: Генка Атанасова
Провери: Диляна Гаджева
Български поет, писател и драматург, наричан често „Патриарх на българската литература“. Творчеството на Вазов е отражение на две исторически епохи – Възраждането и следосвобожденска България. Иван Вазов е академик на Българската академия на науките и министър на народното просвещение от 7 септември 1897 г. до 30 януари 1899 г. от Народната партия.
Иван Вазов завършва местното взаимно и класно училище, запознава се с оригинална и преводна българоезична литература, увлича се и по рускоезичната поезия През 1866 г. се записва в 4-ти клас на Пловдивската гимназия, ръководена от Йоаким Груев, където учи гръцки и турски език, както и френски език.
През 1868 г. баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове. Поетическата дейност на младия Вазов е покровителствана от майка му Съба Вазова – общителна и ученолюбива жена, но буди недоволството на баща му, решил да направи от сина си търговец. С тази цел през 1870 г., Вазов е изпратен в Румъния да практикува при своя чичо – търговец, но Вазов остава верен на призванието си – научава румънски език, запознава се с румънската поезия и продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание“, списание „Читалище“, вестник „Отечество“, вестник „Свобода“ и др. Една нощ бяга в Браила, живее 2 – 3 месеца сред хъшовете в кръчмата на Нено Тодоров – Странджата, и са налице едни много ценни и актуални произведения: повестта „Немили недраги“, драмата „Хъшове“ и др.
Източник: https://chitanka.info
Материала подготви: Генка Атанасова
Провери: Диляна Гаджева
РОБИНЗОН КРУЗО
ДАНИЕЛ ДЕФО
СЕРАФИМ
ЙОРДАН ЙОВКОВ
АВТОБИОГРАФИЯ
БРАНИСЛАВ НУШИЧ
МОЕТО СЕМЕЙСТВО И ДРУГИ ЖИВОТНИ
ДЖЕРАЛД ДАРЪЛ
ХУБАВА СИ, МОЯ ГОРО
ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ
ДОБРИ ЧИНТУЛОВ
Добри Чинтулов
Къде си вярна, ти любов народна? Къде си вярна, ти любов народна? Къде си, вярна ти любов народна? Къде блестиш ти, искра любородна? Я силен пламък ти пламни, та буен огън разпали на младите в сърцата, да тръгнат по гората. Пламни, пламни ти в нас, любов гореща, противу турци да стоим насреща! Да викнем всинца с глас голям по всичкия Коджабалкан: голямо, мало, ставай, оръжие запасвай! На пояс тънки сабли запашете, за бащината си земя станете, колете турски племена, пълнете с техните тела пространните равнини, дълбоките долини! За нашето отечество и слава, за нашата свобода и държава да си пролеем вси кръвта, да си добием волността от нашите тирани, неверни мюсюлмани! Байраци български навред да вдигнем, към бога със краст във ръка да викнем: о, наш създательо Христе, я виж от ясното небе, нашето мъчение, дългото търпение. Благослови ти нашето желание, на тебе имаме ний упование, подвигът да ни е осветен, на твоя вяра утвърден, на славното ти име, предвечний божи сине! Кога в български предели настъпим, кога вразите си от нас изгоним. Да се възвишат знамена на българските рамена от върха на Дуная в Тесалия до края. Кога свободата си ний доставим, кога си имената ний прославим, да видим всички мир тогас, и ний да викнем всички с глас, живейте православно, в България държавно. https://chitanka.info/text/5792 „Къде си, вярна ти любов народна“ е българска възрожденска песен, композирана от Добри Чинтулов през 1863 година. Текстът е публикуван три години по-рано.
Българското национално възраждане е период на национално-освободително движение на българския народ от Османската империя, което започва през XVIII в., според някои с първата писана българска история на Паисий Хилендарски, и продължава повече от столетие до Освобождението на България през 1878 г. Това е период на коренни промени във всички сфери на обществено-икономическия, политическия и културния живот. Дълбоките промени в обществото водят до пробуждане и въстания на българския народ за възстановяване на българската държава. Етническите граници обхващали земите на Мизия, Тракия и Македония, с единен книжовен и говорим език, с обновяващо се общо съзнание и единна културна традиция. |
Добри Чинтулов
Стани, стани, юнак балкански Стани, стани юнак балкански от сън дълбок се събуди, срещу народа отомански ти българите поведи! Че сълзи кървави пролива във робство милий наш народ; високо той ръце простира да го избави вишний бог! И тъй ний много претърпяхме, но стига толкоз да търпим, да бъдем пак, каквито бяхме, ил’ всинца да се изтребим. Докога, братя, да се губим? Защо да се не съберем? Така ли вечно ще се трудим и в робство всинца да измрем? Я вижте, братя, погледнете на ближните нам племена! От тях добър пример вземете как си прославят имена! Станете, братя, вий станете, начало покажете вий; и сабите си запашете, и помощ ще ви се яви. На помощ сърби, черногорци със радост ще се затекат, а и от север храбри руси тозчас ще да се появят. Догде е мъничка змията, елате да се съберем! С крака да й строшим главата, свободни да се назовем! Да стане лева наш балкански, от него вятър да повей, та полумесец отомански под тъмен облак затъмней! Да си развием знамената, да светне нашата земя, да си прославим имената, да гинат турски племена! https://chitanka.info/text/5796-stani-stani-junak-balkanski Добри Чинтулов
Вятър ечи, балкан стене Вятър ечи, Балкан стене, сам юнак на коня с тръба зове свойте братя: всички на оръжие! Дойде време, ставайте, от сън се събуждайте, доста робство и тиранство, всички на оръжие! Който носи мъжко сърце и българско име, да препаше тънка сабя, знаме да развие! https://chitanka.info/text/5786 |
Добри Чинтулов е български учител, поет, композитор.
Добри Петров Чинтулов (роден през 1822 г. в град Сливен – поч. На 27 март 1886 г. в Сливен) в семейството на занаятчия. Първите си шестнадесет години прекарва в родния си град, посещавайки гръцко училище. Баща му е бил много беден, така че през 1838 година Чинтулов сам заминава за Търново, където учи около шест месеца, като в същото време е и слугувал. Оттам той заминава за Букурещ, където учи (отново на гръцки) около година и половина при учителите братя Христиди. Чинтулов отива в Одеса, след като Захари Княжески му съобщава, че руското правителство е отпуснало няколко стипендии за българите. За пътуването му спомага Димитър Диамандиев от Сливен, живеещ в Браила. Чинтулов успява да получи стипендия и за три години завършва в Одеса килийното училище, което тогава се състояло от четири класа, по две години всеки клас.
След това постъпва в семинарията, която завършва за шест години, и през 1850 година се връща в България. От 1850 - 1858 година учителства в Сливен.
Едновременно с това участва в борбата за църковна независимост и новобългарска просвета. Основава и читалище в родния си град.
Пише и разпространява патриотично-революционни стихове.
Автор е на учебници по реторика, литература, руски език, френски език, математика и нотно пеене, които никога не са обнародвани и също широко са се разпространявали сред съвременниците му, но само във вид на преписи от учители и ученици.
Добри Петров Чинтулов (роден през 1822 г. в град Сливен – поч. На 27 март 1886 г. в Сливен) в семейството на занаятчия. Първите си шестнадесет години прекарва в родния си град, посещавайки гръцко училище. Баща му е бил много беден, така че през 1838 година Чинтулов сам заминава за Търново, където учи около шест месеца, като в същото време е и слугувал. Оттам той заминава за Букурещ, където учи (отново на гръцки) около година и половина при учителите братя Христиди. Чинтулов отива в Одеса, след като Захари Княжески му съобщава, че руското правителство е отпуснало няколко стипендии за българите. За пътуването му спомага Димитър Диамандиев от Сливен, живеещ в Браила. Чинтулов успява да получи стипендия и за три години завършва в Одеса килийното училище, което тогава се състояло от четири класа, по две години всеки клас.
След това постъпва в семинарията, която завършва за шест години, и през 1850 година се връща в България. От 1850 - 1858 година учителства в Сливен.
Едновременно с това участва в борбата за църковна независимост и новобългарска просвета. Основава и читалище в родния си град.
Пише и разпространява патриотично-революционни стихове.
Автор е на учебници по реторика, литература, руски език, френски език, математика и нотно пеене, които никога не са обнародвани и също широко са се разпространявали сред съвременниците му, но само във вид на преписи от учители и ученици.
Материала подготви: Генка Атанасова
Провери: Диляна Гаджева
Страницата е в процес на изграждане.